Реших все пак да драсна два реда, опитвайки да опиша плаването от Танзания до Гърция през Червено море. Година след швартоването на Лимнос, усещам как спомените избледняват и остава само най-екстремното, красивото и опасното.
След почти 35 години мечти за велики плавания, изчетени десетки книги, богат опит в състезателното ветроходство (швертботи) и почти никакъв в океанското, се оказах собственик на привлекателен катамаран, но на много неизгодна локация от навигационна гледна точка.
Но пък ... каква красота – Танзания, Занзибар! Зимата, прекарана там беше вълшебна, но пък и ясно показа скритите дефекти и нужни ремонти, пропуснати при огледа за покупката на катамарана. А те бяха толкова много (някои от тях и дребни), че първоначалният замисъл за плаване през нос „Добра Надежда” до Карибите се изпари като утринна мъгла. Малко по малко започна да изкристализира в съзнанието ми идеята, че или ще трябва да се плава през Сомалийските пирати или да се продава лодката. Но идеята да продам катамарана се изпари бързо. Защото какво ще кажат хората - цял живот мечтаел и накрая се уплашил от рибари с пушки на борда.
Знаех си, че ще се плава! Човек трябва да внимава какво си пожелава, че може и да се случи. Започна се едно безкрайно четене, мислене и планиране. Общувах с хора, които са минали по маршрута в последните години, а те за жалост не бяха много. За щастие имах голям късмет със спътника си. След като списъкът с желаещи да видят черна манга с пушка или мачете отблизо се изпари, то тогава се появи Вили. Без него това плаване щеше да е почти невъзможно, заради честите ремонти в които той вършеше всичко, а аз го гледах с благоговение.
При планирането стигнах до извода, че ако предварително имах всичко препоръчано и нужно за плаването, нямаше никога да тръгна. Горещо поддържам тезата, че съвременните мореплаватели, както повечето съвременни приключенци са много изнежени, претрупани с информация и сковани от регулации. Няма съмнение, че модерната техника в по-големи количества на борда облекчава много навигацията, но липсата ѝ не може да бъде причина да не се плава. Обожавам съвременната техника, но реших че липсата на AIS и радар не може да ме спре да следвам мечтите си. Затова пък имах сателитна връзка чрез Iridium Go и прогнози с PredictWind. И двете свършиха фантастична работа и ги препоръчвам на всеки.
Предстоеше ми плаване през африкански и арабски държави в които имаше или пиратство или гражданска война. Именно затова се запасихме с много части и консумативи за двигателите. Качеството на дизела по пътя бе такова, че като чистих резервоарите след плаването, помислих, че Пришълецът и Хищникът са минали през лодката и са оставили потомство. Бях се погрижил във всеки възможен порт по пътя да имаме агент за помощ с бумагите и това се оказа една от най-успешните точки от подготовката ми. По-неуспешната част от подготовката ми беше подценяването на убийствената умора при екипаж от двама, плавайки три месеца през натоварени води. Признавам си с риск да ме разкритикуват някои от вас, че често през нощта на вахта заспивах за по 10 минути, но с навита аларма.
След двуседмична изморителна и натоварена подготовка на лодката наближи времето за тръгване. Предвид несигурността по отношение на зареждането по пътя с гориво и провизии, претоварих лодката с един тон гориво и тон вода.
Предпочетох по-малка скорост и повече слеминг пред мисълта да останем някъде без гориво или прясна вода. Тази стратегия проработи. По целия път (с изключение на Египет) нямахме нито една възможност да спрем на пристанище. Често зареждането на каквото и да било отнемаше по половин ден.Първо товариш догоре с празни туби, после ги претоварваш в такси, отиваш до града, после товариш на дингито, после на катамарана. И като го направиш това два пъти, ти иде да се откажеш. От друга страна пък си на места, където не много яхтсмени имат привилегията или нещастието да са били.
Етапът от Занзибар до Сокотра мина както се очакваше – първо плаване в открит океан, първи щормове, щилове, хиляда мили покрай крайбрежието на Сомалия, ремонти, риболов, оплетени и двата винта на дебели рибарски мрежи, двудневни размисли „за” и „против” гмуркането да размотая винтовете, предвид голямата акула, изяла уловената от нас туна на пет метра от лодката в следобеда преди да навием въжетата, двудневният дрейф при нула вятър и без двигатели към скалите на изток от Сокотра, последвалото все пак гмуркане и рязане на въжета с нож, ножовка, трион, макетно ножче и мачете... пълна скука.
Затова пък стигнахме до Сокотра, където не бях чувал да е бил български ветроходец. Сокотра е раят на земята. За жалост Йемен е в гражданска война и до там се стига само с лодка и то, с възможна среща с черната манга с пушка и мачете. Но островът те оставя без дъх, останал по средата на морето при разделянето на континентите. Точно като нежелано дете при развод. Огромно количество растения, виреещи само на това място в целия свят и добри, и честни хора, които отскоро имат електричество, и топла вода, но само по няколко часа на ден. Бидейки на места като Сокотра и Судан си дадох сметка колко неблагодарни сме за това, което сме постигнали и имаме, и колко по-малко е нужно, за да сме истински щастливи. Дори година след това плаване все още усещам, че съм по-смирен, по-малко раздразнителен и по-благодарен за това, което имам.
Етапът от Сокотра до Джибути си беше едно безкрайно и уморително взиране в хоризонта за съмнителни скифове с черни нинджи на борда. След изключване на варианта с въоръжената охрана като много скъп, останаха два други:
1) добра застраховка живот и чести, настоятелни молитви;
2) бутафорно показване на сила с ръчно измайсторени оръжия.
Въпреки че съм чувал, че не се вади оръжие, ако не си готов да го използваш, реших да се подготвим за втория вариант. На Вили му хрумна, че от изолацията на хладилника ще стане превъзходен автомат. На мен пък ми хрумна, че има голям шанс пиратите като видят въоръжен човек отдалече да не приближат достатъчно, че да стане очевадна измамата. Осъзнавам, че последното за повечето от вас звучи като безумие и руска рулетка, но така са минали няколко яхти и по принцип пиратите няма да рискуват да се стрелят за някаква малка лодка. Но няма да им попречи да я атакуват, ако им се стори безрисково. През целия път в рисковата зона аз бях облечен с камуфлажна жилетка, черна шапка с козирка и автомата на гърдите. На три пъти идващи към нас лодки завиваха рязко, виждайки въоръжен командос на носа. За щастие не ни превзеха и стигнахме до Джибути, което е една гадна клоака с отвратително население и много военни бази. Не можахме да отремонтираме двете водни помпи, но поне не ни беше страх от пирати при наличието на толкова военни.
Предстоеше най-опасният участък – проливът Баб ел Нааб, който е толкова тесен, че и сомалийските, и йеменските пирати общо взето те виждат от брега. Единствената стратегия, която ми дойде на ум тогава бе да изчакаме яка прогноза и с много вятър и големи вълни да го прелетим. От една страна този пролив е последното място, където искаш да щурмуваш, дори попътно. Но от друга пък и пиратът си мисли така най-вероятно. Така и стана. При четири-пет метрови, на моменти сриващи се вълни (вятър срещу течение) не видяхме пукнат пират и влетяхме в Червено море с десет възела на пет квадрата стаксел. Етапът Джибути – Порт Суакин (Судан) мина при щормови до приятни попътни условия за плаване и пълна катастрофа откъм риболов. Явно в това море риба има само по рифовете. За Судан бях чел само ужасии за геноцида и гражданската война и очаквах да ни накълцат на парчета. Но това, за щастие, не се случи. Хората бяха изключително дружелюбни и набожни, готови да помогнат, всеки с каквото може, а местният ни агент взе паспортите и ни ги върна при тръгването. Там бюрокращина нямаше.
Но все пак неприятен спомен ми остана, че лепнахме дизентерия и повръщане, след като изядохме една камила с местно кисело мляко. На мен ми мина за ден, понеже имах няколко години бизнес в Африка и съм ги минал тези предизвикателства. Но Вили го удари толкова лошо, че по едно време си мислех, че ще плавам сам до края. Отслабна значително и проблемите се проточиха почти десет дни. Понеже нямахме толкова време си изкара болестта на път и чак в Египет го изследваха сериозно. Тогава се видя, че няма лепнат някой бацил. Мухите и мръсотията в Судан са в толкова големи количества, че преставаш да ги забелязваш и ги игнорираш, както местните правят. Преди тръгването всички ни питаха само за пиратите и Индийския океан, но аз бях убеден, че Червено море ще бъде най-тежкият етап. И точно така се получи.
Хилядата мили от Суакин до Суец ги взехме за един месец. Непрекъснат насрещен вятър, къса и стръмна вълна със зверско блъскане и постоянно 24-часово обливане с ужасно солена вода. Безкрайно моторене с никаква скорост, поради всеизвестните лоши лавировъчни качества на катамараните, които в такива условия клонят към нула.
При такива условия и мизерни преходи единственото ти оръжие е търпение и умение да понасяш трудности. Все пак, да отбележа, че плавахме в Червено море два месеца по-рано от идеалното за преход време на север, но ако бяхме изчакали то щяхме да плаваме в Средиземно и Егейско през люта зима. Предпочетох моторенето пред зимните бури в Егейско. Случи се и да се крием с дни и нощи на котва в някакви заливи при 50 възела вятър в очакване да стихне малко поне.
И все пак накрая се добрахме до Хургада. Най-накрая стигнахме до рая - марини, молове, храна, бира, кайтспотове. Едва тогава, след два месеца плаване, се отпуснахме малко и се почувствахме близо до дома. През останалото време имах чувството, че сме по-близо до Луната. В яхтеното пристанище като разбраха откъде идваме, станахме известни и ни викаха да изнасяме сказки и да им даваме съвети. Един полски катамаран с чийто екипаж се запознахме, малко по-късно на път за Сейшелите, са имали истинско нападение с въоръжени нинджи. Изкарали са голям късмет, че двигателят на пиратската лодка отказал малко преди да се качат на гости.
След Хургада остана само да минем Суецкия канал и си бяхме у дома. От навигационна гледна точка каналът не е нищо особено и е лесен за минаване, като изключим първоначалния стрес от минаването на гигантски контейнеровоз на метри от тебе, след това минава втори и така цял ден. Много по-интересно беше излизането в Средиземно море през Порт Саид. Огромно количество кораби във всички посоки през нощта и то без AIS и радар. Изтекоха ни очите, но успяхме. Преди излизането от канала имахме сериозна дилема дали да тръгваме изобщо, защото цялото Средиземно море от Тарифа до Крит и половината Егейско беше ад – страшни насрещни ветрове, дъждове и ниски температури. Само по нашия маршрут до Родос – три дни слънце и малко вятър. Чак не беше за вярване. 12 часа след швартоването в Родос удари 40-50 възела и не спря цели три денонощия. Ако прогнозата се беше променила по време на пътя можеше да се наложи да се връщаме до Кипър, но ни провървя. Някой отгоре ни изчисти точно пътечката, по която трябваше да минем.
Дълго време след плаването съм размишлявал дали не съм поел прекалено много рискове. После се сещам и какво съм причинил на любящото си семейство, тогава ми става съвестно. Но в крайна сметка, дълбоко в гърдите ми се загнездва чуството, че най-голямото предателство е да предадеш себе си, да предадеш мечтите си и да се откажеш, търсейки извинения. Няма идеален момент и няма идеално подготвена лодка и екипаж. Животът си минава, докато чакаме по-добрата лодка или по-правилния момент. А с него избледняват и мечтите. Ветроходството, особено океанското, е опасен спорт и ако не си готов да приемеш факта, че може и да не се върнеш на брега, по-добре не тръгвай. Разбира се, че това важи само за случаите, когато си сам или с други като тебе и следваш мечтите си. Ако плавам с чартъри, семейства, деца и т.н., не бих поел и 10% от рисковете, които поехме с Вили по пътя.
Пожелавам на всички от групата, които са в период на мислене или подготовка на плавания, да не се замислят прекалено дълго, че може и да измислят някое извинение да не тръгнат.
Стефан Раев
