Каквото и да ви разкажа за това пътуване, няма да мога да го опиша точно. Сега разбирам пътуващите по морета и океани защо искат отново и отново да изпитат тези усещания. От пътя не можеш да видиш това, което виждаш откъм морето. Картинката е съвършено различна. Моряците казват, ако искаш да огледаш брега, направи го като влезеш в морето.
Често изобщо нямаме представа къде отиваме, когато тръгваме. В началото си мисля, че тръгвайки от Атина към Волос ще минем през Спорадите - Скопелос, Скиатос, Мама Мия… Нищо подобно. Добре, че вярваме на Милена, организаторката на това пътуване, която казва ”ще е интересно” и това е достатъчно, за да се чувстваме в сигурни ръце. Искаме да е интересно, различно и емоционално. Когато тръгнахме от Атина си помислих в началото: е, какво да му е интересно толкова от Атина до Волос, пътували сме с кола от Солун до Атина и не съм виждала нищо интересно по пътя.
Всяко пътуване си има идея, маршрут и спирки. Капитанът, стар морски вълк, който ни повежда без много приказки, с блага усмивка ни обяснява, че курсът е на север, а идеята е да минем през залива Петелион от малкото пристанище Лаврио, покрай остров Евиа, под стария мост на Халкида и да поемем към Лутра, покрай малки островчета срещу носа на Евиа, Кавос, да заобиколим най-северната и тясна част на острова и да влезем в големия залив на Волос, който да ни е и последната спирка.
Както ви казах на тръгване, групата ни е интернационална. Хора, родени в България, живеещи през по-голямата част от живота си в Америка, успяващи там, позитивни, толерантни и леки като компания. Хубавото е, че има какво да си говорим, намираме общи теми и нито за момент не ни доскучава. Всички сме с приповдигнато настроение, готови за морски приключения, жадни за места, оставящи спомени и преживявания, които да ни топлят до следващото пътуване.
Началото започва бурно, с вълни. Изминаваме маршрута за деня малко стегнато, първи ден, придвижваме се бавно и предпазливо. Постепенно “зайчетата” намаляват, вятърът утихва. Малки заливи ни приютяват за къпане в морето. Водата те обгръща като меко одеало, хладна в началото, освежаваща, чиста като сълза. Няма по-голямо удоволствие от това да избираш къде да спреш, колко време да останеш, да се приближаваш ли до брега или да запазиш своята независимост навътре. Около пет часа следобед капитанът обяви спиране в селце, където можехме и да хапнем. Докато акустирахме, хвърлихме въжета, пуснахме котва, всеки на лодката имаше някаква роля. Това ни направи истински участници в цялото преживяване. Та, спряхме в Порто Буфало. Отдалече брега е като картичка, две китни кръчми, грижливо боядисани къщи. Насядалите местни на двора на едното ресторантче се понадигнаха като ни видяха, започнаха да дават указания къде да пуснем котва, как да завържем въжетата. Нямахме търпение да седнем, никой и не си помисли да се преоблича. Скочихме директно на масата, където започнаха да се поднасят обичайните за Гърция простички, но невероятно вкусни храни. Виното бе божествено, местно, мускатовия сорт грозде му придаваше онзи чувствителен аромат на виолетки. Онзи на който не можеш да устоиш. Веднага решихме да си купим от виното. Гръцката салата си е гръцка, рибата беше прясна, октоподът, скаридите и мидите току що извадени от морето. Не пропуснахме да си поговорим и с местните. Селото е с 20 постоянни жители. Съседът по маса обясняваше как пътува всеки четвъртък от Атина и се връща в понеделник за работа. Намира в мястото спокойствие и мир. Донесе ни зехтин от собственото си производство, от ресторанта ни подариха литър и половина вино. Цените пък бяха повече от символични, хората просто се опитваха да спасяват положението. Свобода там цари навсякъде. Тръгнахме за следващото място преяли, препили и много доволни. Напрежението постепенно започна да пада от раменете ни, отърсихме се от работа, грижи и мисли. Преспахме и на другия ден поехме отново и след още няколко часа се озовахме на пристанището в Халкида, където чакахме ред да минем през малък мост, отварящ се през нощта, когато движението е по-малко. Идеята бе да минем през тесния естествен канал Еврип, който е връзката между острова и брега. Самият град е разположен наполовина на острова, наполовина на континенталната част. Има и друга причина в точно определено време да се отваря мостът. Интересен факт в този район е, че в морето има течение, което сменя посоката си на около шест часа. Все още не е изяснена причината за този феномен, но течението върви от север на юг и обратно. Мостът се отваря през нощта и тогава, когато течението е най- благоприятно за преминаване. Не напразно легендата разказва, че Аристотел, любопитният учен и философ, изследвал почти всяка тема, достъпна за епохата, скача в морето, за да проучи естеството на течението. Е, ние като едни малко по-страхливи негови съвременници се задоволихме с това да наблюдаваме въртеливите движения на водата от катамарана. Градчето е приятно, с множество заведения по крайбрежната алея и китни магазини по вътрешната успоредна улица. Пет жени се разпръснаха по улиците в изучаване и изследване на модните предложения на местните магазини и накрая отново като по команда се събрахме в едно ресторантче на улицата, където седнахме уж само за леко похапване, което си се оказа късен обяд. По-късно вечерта моста се отвори, местни и туристи се вкопчиха от двете му страни и наблюдаваха придвижването на лодките през тесния канал, махаха и поздравяваха. През това време аз блажено си поспах. Заредиха се много приятни часове и дни на пътуване, повтаряща се рутина - закуска, и кафе, но само ако сме на пристанище. Най-ранобудният купува топли банички и различни видове “пити”, характерни за Гърция. Спирка в Лутра, известна с топлите минерални извори изливащи се в морето и образуващи интересни скали, изгладени от минералната вода, която достига до 70 градуса. Буквално се потопихме под скалите дъжд от минерална вода. Като в нашите балнеокурорти, така и тук преобладават възрастни туристи, дошли да си лекуват болежките. Градчето силно напомня малките Италианските курортни селца с архитектурата на хотелите си, по-класическа и не толкова островна, като на повечето места.
Бавно, с леко бурно море и вятър се добрахме до най-южната част на полуостров Пелион, който се забива като кука във Волоския залив. Целият полуостров е планински, изпъстрен със старинни селца и спокойни плажове. И тук староградските легенди разказват, че Пелион е земята на кентаврите, родно място на кентавърът Херон. Акустирахме в централното пристанище на полуострова, което си е едно малко и китно село на име Агиа Кириаки. Веднага след това местният собственик на таверна ни се притича на помощ при закотвянето на лодката и ни предложи място, което е точно срещу заведението. Селцето е издигнато над морето и всяка къща е с прекрасна гледка. Тесни, виещи се улички нагоре-надолу, цветни капаци на прозорците, много цветя. Селцето е като картичка. Няколко таверни с ярки цветни покривки и вкусно меню подмамваха гостите. Макар и мъничко, в селото се чуваше всякаква реч - французи, немци, англичани се разхождаха бавно в следобедната жега. Местна баба седнала на стол в морето с пъстра рокля почиваше блажено и гледаше морската шир. По някое време се плъзгаше от стола, плуваше, ей така с роклята в жегата. Към седем вечерта настъпи леко размърдване, жените слязоха от горните къщи, поздравиха се, мъжете пък поливаха с маркучи цветя и подправки, китно разкрасяващи големи червени делви. Направихме си снимки и седнахме за вечеря. Знаете, че в Гърция не се вечеря рано. Хората чакат да захлади и тогава сядат да хапнат. Ние не изчакахме, не можахме да устоим на пресните крабове, скариди и миди. Собственикът ни изненада с нещо между стрида и мида, гърците го наричат “фускас”. Разбрахме, че в Халкидики е с друго име, миди “Елистерия”. Нетърпеливо поръсих с малко сок от лимон и опитах. Божествено вкусен, взел и от двата морски обитатели. Виното отново бе с дъх на теменужки, барбунът току що хванат в мрежите. Миди с ориз, дзадзики, гръцка, ама истинска гръцка салата… Какво да ви кажа …Долче Вита.
За Волос - нищо особено. Пристанище, индустриален град, в който вече се губи цялото очарование на истинската Гърция, а за нас тя е не в Атина, не е и на Миконос.
Истинската Гърция е в китните селца с дъх на солено море, в малките таверни и магазинчета, в които местните са намалили цените до минимум, за да оцелеят, в свободата да се изключиш за няколко дни, да излезеш от градските норми, да са ти достатъчни чифт джапанки и къси панталонки. Вятърът да те гали, водата да те обгръща като прегръдка, слънцето да лекува раните ти. Да се прибереш у дома прероден и отново да искаш да се върнеш. И както Милена Фучеджиева каза на изпроводяк, а всички ние го потвърждаваме: “Обожаваме Гърция. Гърция заслужава обожание. Гостоприемство, вкусна, истинска храна, обичащо ни море. България има късмет да граничи с това прекрасно място.” До следващия път!
P.S: Не благодарих, а трябва.”
Е, и аз благодаря, защото трябва!
- Радина Денкова
